Въпрос на половин секунда

Представете си, че в нашия мозък има два основни пътя за обработка на информацията: единият е бърз, автоматичен и несъзнателен, а другият – бавен, съзнателен и свързан с размисъл. По-интересното обаче е, че тези два пътя са пряко свързани с начина, по който преживяваме света и как често действаме по навик, без да осъзнаваме.

Бързата система, която е резултат от нашата животинска физиология и е характерна за всички бозайници, управлява сетивата, движенията и телесните процеси. Тя работи изключително бързо и често несъзнателно – това са моментите, когато не мислим, а просто реагираме. Например, ако докоснем гореща повърхност, тялото ни веднага ще реагира, преди да сме осъзнали какво се случва. Тези реакции се базират на т. нар. имплицитна памет, която съдържа спомени, които не можем да извикаме в съзнанието си, но тялото ни никога забравя.

Бавната система, която се развива изключително само при нас – хората, е свързана със съзнанието, въображението и абстрактното мислене. Тя се задейства при ситуации, в които трябва да анализираме, да разсъждаваме и да взимаме съзнателни решения.

Разликата в дейността между двете системи е около половин секунда, което на пръв поглед може да не изглежда много, но за мозъка това е огромно количество време.

По време на тази половин секунда бързата система вече е свършила своята работа – емоциите ни са се активирали, спомените ни са били "претърсени" за подобни ситуации от миналото, а ние още не сме осъзнали какво става. Това е и причината, поради която понякога реагираме импулсивно или продължаваме да действаме по стари модели, дори когато знаем, че не са полезни за нас. В много случаи преживяваме настоящето чрез призмата на миналото, без дори да го разберем. Мозъкът просто използва минал опит, за да ни помогне да разберем какво се случва сега – това е като да живеем в леко забавена версия на реалността. Или с други думи – разбираме какво реално ново се случва с известно закъснение.

Заради тази половин секунда несъзнателна обработка сме уязвими към изкривени възприятия, които носят риска да не отразяват съвсем коректно реалността. Тук трябва да отбележим, че основната задача на психотерапията е да направи несъзнаваното съзнателно – да извади на повърхността тези стари, автоматични модели и да изградим нови, адаптивни модели. Например, когнитивно-поведенческата терапия (КПТ) се фокусира върху коригирането на тези когнитивни "изкривявания", които влияят на мисленето и поведението ни.

В крайна сметка, разбирането на този процес е от ключово значение, когато искаме да променим негативните си навици или мисловни модели. Психотерапията, независимо какви методи използва, цели да ни помогне да "затворим" тази половин секундна пропаст и да осъзнаем несъзнаваните влияния върху нашето поведение. Тази динамика е от решаващо значение за изграждането на по-здравословни връзки и живот, в който имаме по-голям контрол над реакциите и решенията си.