Еволюция: нищо в живота ми не е и не беше случайно

Когато човек погледне живота си назад, лесно може да остане с впечатлението, че той представлява поредица от случайности - различни професии, неочаквани срещи, трудни периоди, промени в посоката, успехи и разочарования. Дълго време и аз гледах на своя път по този начин. Едва по-късно започнах да разбирам, че между отделните събития съществува една по-дълбока логика – не логиката на предварително написаната съдба, а логиката на човешката еволюция. Не онази, която изучава биологията, а онази, чрез която човек постепенно открива кой е и какво е призван да прави.

Днес често се говори за личностно развитие. Харесвам този израз, но винаги съм чувствал, че той не казва всичко. В него сякаш е заложена идеята, че непрекъснато трябва да добавяме още умения, още знания, още качества към себе си, за да станем по-добри. Моят опит ме научи на нещо различно. Истинската промяна не е натрупване. Тя е постепенно освобождаване. Не става дума толкова за това да се превърнем в някой друг (защото това автоматично би означавало, че не приемаме онова, което сме понастоящем), колкото да премахнем всичко онова, което ни пречи да бъдем себе си.

Именно това наричам лична еволюция.

Може би затова първата ми голяма любов беше биологията. Още като студент в Софийския университет ме вълнуваше не просто как функционират организмите, а как изобщо е възможно съществуването на живота. Защо ни има, как се озовахме тук... :) Винаги съм изпитвал удивление пред факта, че в една Вселена, управлявана от физични закони, се е появило нещо толкова сложно, толкова крехко и едновременно толкова удивително като живия организъм. Работата ми в Българската академия на науките и по-късно в областта на безопасността и качеството на храните беше естествено продължение на това любопитство. Вярвах, че ако разбирам по-добре законите на живота, ще мога по някакъв начин да допринеса светът да стане малко по-добро място.

Днес виждам, че този стремеж никога не се е променял. Променяли са се само средствата, чрез които съм се опитвал да го реализирам.

С други думи казано - докато изучавах живота отвън, животът започваше да ме учи отвътре.

През голяма част от ранната си младост живях с тревожност и панически атаки. По онова време не знаех, че това е психологически проблем. Подобно на много хора бях убеден, че причината трябва да се намира някъде в тялото ми. Преминавах през медицински изследвания, консултации и безкрайни опити да открия заболяването, което така и не се появяваше в резултатите. Колкото повече търсех сигурност, толкова повече страхът намираше нови основания да остане.

Днес знам, че това е един от парадоксите на тревожността – колкото повече човек се стреми да изгони несигурността от живота си, толкова по-силно тя започва да го управлява.

Тогава започнах да чета. Поръчвах книги от чужбина, защото по онова време на български почти нямаше литература по темата. Опитвах се да разбера какво представлява страхът, как работи мозъкът, каква е връзката между биологията и човешкото преживяване. Без да го осъзнавам, вече бях започнал първото си обучение по психотерапия – не в университетска аудитория, а в собственото си ежедневие. Не учех, за да получа диплома. Учех, защото исках отново да живея свободно.

Може би именно затова днес изпитвам особено уважение към всеки човек, който прекрачва прага на кабинета ми. Знам колко трудно е понякога да поискаш помощ. Знам колко лесно е тревожността да те убеди, че никой няма да те разбере. И знам колко самотен може да бъде човек, когато проблемът му изглежда невидим за околните.

По-късно започнах да работя като консултант по здравословно хранене. На пръв поглед това изглежда като още една промяна в професионалната ми биография. Днес обаче виждам, че и тя беше необходима. Работата с хора, страдащи от затлъстяване и хранителни разстройства, ме срещна с една проста, но изключително важна истина. Хората почти никога не страдат от липса на информация. Повечето прекрасно знаят кое е полезно и кое – вредно. Това, което ги задържа на едно място, не е липсата на знания, а начинът, по който преживяват себе си, страховете си и взаимоотношенията си със света.

Тогава разбрах, че храненето е много повече от физиология. То е поведение и като такова - то има своя история и своя смисъл.

Именно тогава осъзнах, че ако искам истински да помагам на хората, трябва да разбера не само човешкото тяло, но и човешката душевност.

Така започна пътят ми към психологията и психотерапията.

Когато по-късно завърших психология и започнах обученията си в различни психотерапевтични подходи, вече не чувствах, че сменям професията си. По-скоро имах усещането, че всички предишни пътища постепенно се събират в един. Срещата ми в професионален аспект с д-р Тодор Първанов и (за съжаление вече покойният) Алексей Бъчев, беше особено важна в този процес. От тях научих не само конкретни терапевтични подходи и системно обучение, но и нещо много по-ценно – отношението към човека. Разбрах, че добрият терапевт не впечатлява със знанията си. Той създава пространство, в което човек започва да открива собствените си ресурси.

Вероятно именно затова и днес не вярвам, че задачата на психотерапията е да „поправя“ хората. Не мисля, че човекът, който идва при мен, е счупен. Мисля, че понякога е изгубил връзката със собствените си сили, със смисъла си или с надеждата си. Работата на терапевта не е да живее вместо него, а да му помогне отново да намери своята посока.

Колкото повече работя, толкова по-малко вярвам в универсалните рецепти. Все повече вярвам в срещата между двама души. В разговора, който постепенно разкрива нови възможности. В промяната, която понякога започва не с големи решения, а с една различна гледна точка към проблема. Именно затова се чувствам близък до стратегическата психотерапия, логотерапията и системното мислене. Те не разглеждат човека като сбор от симптоми, а като личност, която винаги съществува в отношения, в смисъл и в контекст.

Ако днес някой ме попита какво свързва биологията, научните изследвания, безопасността на храните, хранителното поведение, психологията и психотерапията, няма да изброявам дипломите и професионалните си позиции. Ще кажа, че през целия си живот съм се опитвал да разбера какво помага на живота да се развива. Първоначално търсех отговора в природата, а впоследствие - в науката. Накрая открих, че най-сложната и най-красивата форма на живот е човешката личност и че най-важната работа, която мога да върша, е да помагам на хората да възстановят доверието си в собствената си способност да живеят.

Ето защо и днес предпочитам думата еволюция пред думата развитие. Еволюцията не ни превръща в някой друг. Тя ни превръща в онова, което винаги сме могли да бъдем, но сме забравили как да стигнем до него.

Ако тези редове са Ви срещнали в момент, в който тревожността, страхът, загубата на смисъл или някоя житейска криза са направили пътя Ви по-труден, бих се радвал да извървим част от него заедно.

Не защото разполагам с готови отговори за Вашия живот, а защото вярвам, че добрата психотерапия прилича на добре изиграна партия шах – не между терапевта и клиента, а между тях двамата и проблема, който постепенно губи възможностите си за ход.